Една от най-удобните заблуди на модерния човек е, че е оставил мита зад себе си. Ние обичаме да мислим, че живеем в свят на факти, данни, анализи, експертизи и рационални процедури. Митът, казваме си, принадлежи на древността, на религията, на детството на човечеството. Той е приказка, измислица, символична украса върху иначе твърдата реалност. Алексей Лосев — един от най-необикновените руски философи на ХХ век — би възразил рязко срещу това. За него митът не е противоположност на реалността. Той е една от формите, чрез които реалността става човешки преживяна, исторически осмислена и символно организирана.
Точно затова Лосев е особено важен днес. Не защото трябва просто да се върнем към руската религиозна философия, нито защото трябва романтично да противопоставим „духовността“ на модерността. Лосев е важен, защото ни показва нещо много по-фундаментално: обществата никога не живеят само във факти. Те живеят в имена, символи, образи, разкази, фигури на паметта, травми, герои, врагове, обещания и страхове. Там, където модерният рационализъм вижда само информация, Лосев вижда поле на смисъл. Там, където позитивизмът вижда „обективна действителност“, той пита: през какво име, през какъв символ, през какъв мит тази действителност вече е станала значима за нас?
Човек между Платон, музиката и ГУЛАГ
Алексей Фьодорович Лосев е роден през 1893 г. в Новочеркаск, в южна Русия. Още биографията му изглежда като странна сплав между античност, религиозна мистичност, модерна култура и съветска трагедия. Той получава класическо образование, изучава древни езици, философия и филология, интересува се дълбоко от Платон, неоплатонизма, Хегел, Шелинг, Хусерл, Соловьов, символизма и православната традиция. Музиката е сред най-ранните му страсти: той свири на цигулка, активно се интересува от оперния живот, по-късно преподава и в среди, свързани с музикознанието. Това е важно, защото при него философията никога не е суха система от понятия. Тя е опит да се мисли изразяването — как смисълът придобива форма, звук, име, образ, тяло.
През 20-те години Лосев написва серия от трудове, които сами по себе си биха били достатъчни за цяла интелектуална биография: Философия на името, Диалектика на художествената форма, Музиката като предмет на логиката, Диалектика на числото у Плотин, Очерци по античен символизъм и митология, Диалектика на мита.
В рамките на няколко години той изгражда удивително мащабен проект: философия на смисъла, в която име, символ, мит, число, форма, музика и личност са различни начини, по които битието се изразява.
Тази философия обаче се оказва неприемлива за съветската идеологическа машина. След публикуването на Диалектика на мита Лосев е арестуван. Обвинен е в „идеализъм“ и религиозни отклонения, изпратен е в лагер, а съпругата му Валентина Соколова също е арестувана. Лосев преживява Беломорско-Балтийския лагер, губи почти напълно зрението си, а голяма част от ръкописите и библиотеката му са унищожени. Историята му е почти алегория на съдбата на мисълта, която отказва да се подчини на плоската формула на една официална истина. И все пак Лосев оцелява. След завръщането си той дълго време е принуден да работи внимателно, често прикрито, през теми като антична естетика, класическа филология и история на философията. Но именно в тази привидно „безопасна“ област той създава огромното си многотомно изследване върху античната естетика. При Лосев античността не е музей—тя е жив архив на форми, чрез които човечеството е мислило връзката между смисъл, космос, тяло, богове, слово и общност.
Митът не е лъжа
Обикновено казваме „това е мит“, когато искаме да кажем „това не е вярно“. В ежедневния език митът е заблуда, измислица, фалшива история.
Лосев радикално обръща тази интуиция.
За него митът не е лъжа, нито просто фантастична украса—той не е и примитивна наука, която някога е обяснявала света, но после е била заменена от рационалното познание. Митът е начин, по който смисълът става жив, личен, исторически и телесен. Той не казва просто, че митовете са „важни културни разкази“—това би било твърде слабо. Той твърди, че митът има собствена реалност—митът е събитие на смисъла, в което личност, история, име и чудо се свързват. Не чудо в опростения смисъл на нарушение на природните закони, а чудо като внезапно сгъстяване на смисъла—моментът, в който нещо престава да бъде просто факт и започва да означава.
Един камък може да бъде просто камък, но същият камък може да бъде гробен знак, олтар, граница, паметник, руина, свещено място. Физическият обект остава същият, но неговата реалност за човешкия свят се променя радикално. Той вече е включен в символен ред. Той е именуван, разказан, запомнен, почитан, оспорван. Точно тук започва митът—не там, където фактът изчезва, а там, където фактът се наслагва със смисъл. От тази перспектива модерността не е епоха след мита. Тя е епоха, която често не разбира собствените си митове. Митът за прогреса, митът за пазара, митът за нацията, митът за „народа“, митът за технологичното спасение, митът за експертната неутралност — всички те не изчезват само защото са облечени в езика на статистика, администрация или наука. Лосев би ни казал: най-опасният мит е онзи, който се представя като чиста демитологизация.
Философия на името
За да разберем Лосев, трябва да минем през неговата философия на името. За модерния човек името често изглежда като етикет. То е знак, който поставяме върху вече готов предмет. Има вещ, после идва думата. Има реалност, после идва езикът. Лосев не мисли така. За него името не е външно обозначение. То е събитие, в което нещо се явява като смислено. Името е мястото, където предметът влиза в света на значението—да назовеш нещо не означава просто да му сложиш етикет, а означава да го въведеш в отношение, в памет, в призоваване, в комуникация.
Името е енергия на смисъла. То е начин, по който същността не остава затворена в себе си, а се изразява. Затова при Лосев името, символът и митът са неразривно свързани. Името поражда символно присъствие, символът сгъстява смисъла, митът разгръща този смисъл като лична и историческа реалност.
Тук се получава и връзката с основната линия на нашето периодично издание—„Липсващото означаващо“. Всяка култура се организира около определени имена, които никога не са просто думи: „народ“, „родина“, „свобода“, „истина“, „враг“, „спасение“, „традиция“, „Европа“, „Бог“, „революция“, „семейство“, „нормалност“. Тези имена не просто описват реалност—те я произвеждат като поле на принадлежност, желание и конфликт. Те са означаващи, около които обществото подрежда своята тревога.
Но винаги има и липсващо означаващо — онзи център, който обществото търси, без никога напълно да го притежава. Общността иска име за своята липса, тъй като тя иска да знае какво ѝ липсва: изгубена справедливост, изгубена цялост, изгубен суверенитет, изгубена чистота, изгубено бъдеще. Политическият мит се ражда точно там, където една липса получава име. Опасността започва тогава, когато това име се превърне в догма, а догмата — в насилие.
Лосев и културната критика на настоящето
Ако приложим Лосев към съвременната култура, получаваме силен инструмент за критика. Днес живеем в общество, което непрекъснато произвежда знаци, образи и имена, но все по-рядко разбира тяхната символна тежест. Политиката се превръща в борба за именуване. Медийната среда превръща събитията в мигновени митологеми. Социалните мрежи създават герои и чудовища за часове. Алгоритмите подреждат видимостта, но не поемат отговорност за смисъла, който усилват.
В този свят митът не е изчезнал—той е ускорен. Той е станал фрагментарен, визуален, меметичен, афективен. Преди митът е имал храм, епос, ритуал, родова памет. Днес той има хаштаг, клип, слоган или конспиративен образ. Но функцията му остава сходна: да превърне тревожността в разказ, липсата в име, сложността в образ, хаоса в фигура на виновник или спасител.
Това е особено важно за разбирането на пропагандата и дезинформацията. Обикновено ги мислим като проблем на неверни факти. Разбира се, те са и това. Но те не действат само като лъжи. Те действат като митологични структури. Една успешна пропаганда не просто съобщава фалшива информация; тя предлага свят, в който тази информация изглежда смислена. Тя произвежда сцена, роли, врагове, жертви, герои, предателства и спасителни обещания. Тя не само казва „това се е случило“, а казва „ето какво означава всичко“.
Тъкмо тук Лосев е по-актуален, отколкото изглежда. Той ни помага да видим, че борбата срещу манипулацията не може да бъде само проверка на факти. Необходимо е и тълкуване на митове. Трябва да питаме: какви имена организират тази история? Каква липса обещава да запълни тя? Какво желание мобилизира? Какъв страх успокоява? Каква идентичност предлага? Какъв враг произвежда?
Екзистенциалният Лосев
Има и по-дълбок, екзистенциален аспект. Лосев не мисли човека като изолирано съзнание, което стои срещу света и го описва. Човекът е същество, което се нуждае от смислова плътност. Той не може да живее само в механична реалност. Фактите сами по себе си не са достатъчни. Те трябва да бъдат вписани в хоризонт на значение. Да живееш означава да живееш в свят, който вече е именуван, разказан, символизиран.
Но това не е само утешително—то е и опасно. Защото човек може да бъде пленен от името. Може да бъде обсебен от мит, който му дава самоличност, но отнема свободата му. Може да намери смисъл в символна структура, която го затваря. Екзистенциалната драма на мита е, че човек не може без него, но може да бъде унищожен от него. Без мит светът става плосък и безсмислен; с фалшиво абсолютизиран мит светът става фанатичен.
Лосев е философ на тази двойна необходимост. Той не ни казва: „Освободете се от мита.“ Това би било наивно. Той по-скоро ни казва: „Разберете мита, защото така или иначе живеете в него.“ Въпросът не е дали ще имаме митове, а дали ще можем да ги мислим. Дали ще ги оставим да ни управляват несъзнавано, или ще ги подложим на философска, културна и духовна работа.
Психоаналитичният прочит: митът като сцена на липсата
Лосев не е психоаналитик и би било погрешно да го превръщаме насила в такъв. Но неговата философия позволява силен психоаналитичен прочит. Ако психоанализата ни учи, че субектът не е господар в собствения си дом, Лосев ни напомня, че културата също не е господар на собствените си митове. Обществата често не знаят какво ги движи. Те говорят през имена, които не разбират напълно. Повтарят символи, чиито травматични ядра остават скрити.
В лаканиански план можем да кажем: митът е сцена, на която липсата получава образ. Той не премахва липсата, а я организира. Той дава форма на невъзможното за пряко изказване. Затова всяко общество има нужда от митове за произход, загуба, вина, избраност, предателство, спасение. Те не са просто разкази за миналото—те са структури на желание. Те казват на общността какво да обича, от какво да се страхува, кого да обвинява, какво да очаква.
В този смисъл „липсващото означаващо“ не е просто празно място в езика. То е мястото, около което се организира колективното желание. Когато една култура не може да понесе собствената си липса, тя започва да произвежда твърде силни имена. Тя започва да нарича някого „враг“, нещо „упадък“, друго „спасение“. Така митът се превръща в симптом. Той показва не само какво обществото мисли, а какво не може да изговори пряко.
Оттук идва и голямата критическа сила на Лосев—той ни учи да не презираме мита като примитивна заблуда, но и да не му се покланяме сляпо. Митът трябва да бъде разчетен. Той е форма на истина, но не винаги форма на освобождение. Той може да даде смисъл, но може и да произведе плен. Може да създаде общност, но може и да я превърне в тълпа. Може да свърже човека с историята, но може и да превърне историята в машина за повторение.
Срещу плоската реалност
В крайна сметка Лосев е философ срещу плоската реалност. Срещу реалността, сведена до количество. Срещу езика, сведен до етикет. Срещу културата, сведена до идеология. Срещу човека, сведен до функция. Неговата мисъл настоява, че битието има изразност, че името има тежест, че символът не е украшение, че митът не е лъжа, а форма на преживяна реалност. Това не означава, че трябва да приемем безкритично всички митове.
Напротив.
Именно защото митът е реален в културен, екзистенциален и символен смисъл, той трябва да бъде мислен отговорно. Да кажем „това е просто мит“ често означава да се откажем да разберем защо той действа. А когато не разбираме защо един мит действа, той започва да действа още по-силно.
Днес, когато обществата са разкъсани между информационно пренасищане и символна бедност, Лосев ни предлага необичаен урок. Проблемът на нашето време не е, че вярваме в митове. Проблемът е, че вярваме в тях, докато се мислим за напълно освободени от тях. Митът се завръща не защото сме станали по-малко модерни, а защото модерността никога не е преставала да бъде митологична. Алексей Лосев отказа да нарече мита измислица. Може би днес този отказ е по-необходим от всякога. Защото само ако престанем да мислим мита като обикновена лъжа, ще можем да разберем неговата истинска власт — властта да дава име на липсата, форма на тревогата и образ на онова, което едно общество не може да каже направо.
Библиография
Losev, A. F. (2003). The Dialectics of Myth. London & New York: Routledge.
Marchenkov, V. (2003). Aleksei Losev and his theory of myth. In A. F. Losev, The Dialectics of Myth (pp. 3–65). London & New York: Routledge.
Marchenkov, V. L. (2004). Mythos and logos in Losev’s absolute mythology. Studies in East European Thought, 56(2–3), 173–186.
Гусейнов, Г. (2009). The linguistic aporias of Alexei Losev’s mystical personalism. Studies in East European Thought, 61(2–3), 153–164.
Лосев, А. Ф. (1994). Философия на името. Издателство Евразия.
Leave a Reply